Образът на психоаналитика според Холивуд*

Орлин Тодоров

*Образът на психоаналитика според Холивуд

06.10.2005/четвъртък/ 18.30 Хамбара
презентация на доц. д-р. Орлин Тодоров

дискусионен клуб "на тясно"

Съществуват повече от 450 официално показвани американски филма, където сред героите можем да срещнем психоаналитици, психиатри или някоя друга от разновидностите на помагащите професии. Холивуд разбира се не винаги прави разлика между отделните психотерапии и често сюжетът не отличава аналитика от фамилния терапевт или биологичния психиатър. Казано с други думи на екрана най-често срещаме обобщен образ на този вид професионалисти, концентриран в една културна репрезeнтация, изразена чрез разговорната американска дума "the shrink". Този едновременно симпатичен и изпълнен със страховити фантазии термин е съкращение от "the head shrinker" - личност, ангажирана в ритуалното изваждане на мозъка и черепа от главата на врага, която се обработва като трофей в обществата на т.нар. ловци на глави (даяките в Малайзия и хиваро в Южна Америка са някои от племената практикували този ритуал). На български има една не толкова софистицирана метафора, която също насочва към процеса на свиване (to shrink) - изпиването на мозъка. И все пак предпочитаният в американските филми "шринк" безспорно е психоаналитикът. Употребата на лечението чрез думи, дълбинният интерес към човешкият характер и особената пристрастеност към разкриването на несъзнаваната мотивация за мислите или постъпките на хората, правят аналитиците значително по-подходящи за развитието на сюжета или за разкриването на съществени аспекти от личността на героите. Както може и да се предположи, начинът и ролите, в които се представят анализата и аналитиците на екрана са разнообразни, но винаги силно стереотипни. Най- скучният от тези стереотипи е мълчаливият и безличен терапевт, които просто обслужва сюжета, като помогне на героя да си припомни нещо отдавна забравено. По- любопитни са тези, където аналитикът е сред главните герои. Тук са егоистичният и самовлюбен нарцисист, изпълнен с толкова страхове и несигурност, че да се налага да бъде лекуван от своите пациенти. На другият полюс е чувствителният и емоционален "шринк", които неизбежно се влюбва в пациентката си, въпреки че знае колко много ще му струва това. В женският си вариант този стереотип отива още по-далеч, психоаналитичката - грозновата, объркана и обсесивна персона, която няма нищо общо с женствеността, но влюбвайки се в своя пациент, преживява вълшебна трансформация и се завръща в света на човешкото. И накрая, естествено списъкът е неизчерпателен, психоаналитикът - злодей. Самият престъпник, онзи които притежава власт и знание за най-интимните аспекти на личността на своите пациенти и неизбежно злоупотребява с тях.

Любопитно е защо този очевидно значим образ за масовата култура се изобразява в повечето филми точно по-тези начини? Хиперболично престъпен, симпатично отнесен, сексуално невъздържан, или сатанински зловещ, образът на аналитика рядко има нещо общо с реалността и моралния код на неговото призвание. А начинът, по който практикува професията си е изкривен и обърнат вариант на стандартите за добра клинична практика. Едно по-практично обяснение защо на големия екран нещата стоят по този начин би ни казало, че в реалистичното представяне на психоаналитичното взаимодействие, посветено на внимателното и деликатно разгръщане на елементи от личната история на пациента няма нищо кинематографично. Още по-малко зрелищно или смешно, нещата които обикновено търсим като зрители, за да задоволят нуждите ни от спектакъл, удоволствие и напрежение. Самата психоанализа ни предлага и друго обяснение на този феномен. Както в самата терапия, така и на екрана аналитикът е не толкова реална личност, колкото място, отворено да поеме проекциите на своите пациенти или по-генерално на културата, в която е създадена и функционира аналитичната практика. Думата проекция означава, че определени аспекти от вътрешния свят на даден човек или колектив, страхове, желания, фантазии са твърде интензивни за да бъдат съдържани и се насочват и приписват като характеристики на някои друг. И когато се сблъскаме с тях от дистанцията на затъмнения салон пред всеки един от нас се открива възможността да ги различим и до известна степен да ги овладеем, за да си тръгнем от там обогатени с удоволствие и облекчени от страховете си. Аналитикът е своеобразен контейнер за всевъзможни несъзнавани фантазии и емоции, и заради това ролите, които играе на екрана са мощно заредени с либидо и агресия. Не бива да пропуснем и позитивното представяне на аналитика и анализата, тук стереотипът обикновено ни предлага идеализираните характеристики на бащина или майчина фигура, обладаваща търпение, съчувствие и разбиране, качества, които по дефиниция не са присъщи на родителите на персонажите в беда. Именно през тези фигури, героите най-често насилствено принудени от полицията или съда да потърсят терапия, преживяват отново ранните си травми и катартично преоткриват смисъла да се променят - като в "Добрият Уил Хънтинг".
За всичко това ще стане въпрос в презентацията на доцент Орлин Тодоров, преподавател по психоанализа в НБУ, на шести октомври в "Хамбара". Тя естествено ще бъде съпътствана с фрагменти от любими филми, където психотерапевти и пациенти като Уди Алън, Ричард Гиър, Роберт Де Ниро, Били Кристъл, Ким Бейсингър, Деми Мур, Джак Никълсън и др. ще ни радват, ужасяват и забавляват.