На 5 юли 2006 в Червената къща се състоя дебат на тема "Има ли приемственост в българската културна политика?" Поводът за повдигането на тази непопулярна тема през отпускарски сезон бе влезлия в сила на 27.06 нов Устройствен правилник на МК и по-конкретно решението да бъдат преобразувани Националните центрове по изкуствата в дирекции към Министерството. По този повод Фамилията от неправителствени организации в сферата на изкуствата и културата е отправила запитване към МК, на което е получила отговор.
На дебата в Червената къща официално участие взеха Цветелина Йосифова от страна на Фамилията от неправителствени организации, проф.Ивайло Знеполски като бивш зам.-министър и министър на културата, както и проф.Пламен Джуров като съветник на министъра проф.Стефан Данаилов. Модератор беше доц.Райна Гаврилова, също бивш заместник-министър

До голяма степен дискусията протече под знака на нейната закъснялост или ненавременност. На няколко пъти бе отбелязан факта, че МК за пореден път е пропуснало да заяви предварително намеренията си и да ги подложи на обществен дебат, преди да предприеме една такава важна стъпка като отнемането на (дори относителната) самостоятелност на центровете и превръщането им в дирекции към Министерството. Забележителен е и факта, че този дебат предизвика широк интерес от страна на неправителствените организации и МК, но не видяхме там нито един представител на държавни културни организации, които би трябвало да са основните засегнати страни от една такава трансформация.
Дебатът започна Цв.Йосифова, която заяви, че превръщането на Центровете в дирекции засяга неправителствения сектор най-вече с оглед на възможностите за кандидатстване и набиране на средства. Но с особена острота стоят и въпросите до каква степен новия устройствен правилник дава възможност за прозрачност при вземане на решенията и каква ще бъде политиката на МК след влезлите вече в сила промени.

Проф.Пламен Джуров изложи основните аргументи в защита на промяната от страна на МК:
1. Намаляване на броя на второстепенните разпоредители с кредити по бюджета (от 116 на 112), което от своя страна било препоръка на ЕС и Сметната палата.
2. Преодолявал се негативния момент, а именно възможността един и същи творчески проект да получава финансиране както от центровете (чрез организираните от тях конкурси), така и от НФК и от МК
3. Реформата в центровете бележи етап на повишаване на ефективността на работата
!4. Центровете не са изпълнявали функциите, които е трябвало да изпълняват. Били "неопределими", "ни риба ни рак"

Тезите бяха изложени хаотично и неубедително, без при това да бъдат посочени ясно мотивите на МК за това решение, както и благотворните последствия, които евентуално ще произтекат от превръщането на центровете в дирекции. Остана неизвестен и отговора на основния въпрос, който зададе Цв. Йосифова: каква ще бъде политиката на Министерството след тези промени?
В изказването си проф. Знеполски, който бе основоположник по време на своя министерски мандат на въвеждането на тези структури като автономни юридически лица, обори неоспоримо всеки един от тези аргументи:
1. Закриването именно на Центровете, за да се намали бройката на второстепенните разпоредители с кредити по бюджета е необосновано и сякаш продиктувано от "фетишизма на цифрите"
2. Негативния момент, за който се говори в аргументацията на МК може да бъде избегнат много лесно чрез една по-добра координация между структурите на Министерството; освен това навсякъде по света се счита, че ако един творчески проект получи финансиране от повече от един източник, това е свидетелство за неговото качество - подобни практики се насърчават, не се избягват и изобщо не се смятат за "негативен момент"
3. Напълно липсва аргументация за това как точно ще се повиши ефективността на МК след превръщането на центровете в дирекции. Централизацията в никакъв случай не повишава ефективността на работата.
4. Вярно е, че Центровете не изпълняват функциите, които е трябвало, но това не е основание за тяхната централизация, а тъкмо напротив - за разширяване на тяхната автономия.

Проф. Знеполски отбеляза още, че ако една форма не функционира добре, то за това не винаги е виновна самата форма. От една страна стои ефективност на формата, а от друга пригодността й към съвременните условия. В заключение той обяви, че е оптимист по отношение възстановяването на Центровете като автономни структури.
Специален акцент бе поставен върху факта, че Националния филмов център остава автономен, но това се дължи на факта, че според закона за филмовата индустрия той вече е със статут на държавна агенция. Това означава ли, че ако да речем, беше приет закон за театъра (който е подготвян на няколко пъти в годините след 1990), Центъра за театър също щеше да остане автономен? Необходим ли е закон за всяка сфера, за да се избегне постоянната тенденция към обратна централизация в българската култура?
От своя страна доц.Райна Гаврилова най-добре обобщи настроенията на аудиторията, като каза, че ние по-скоро очакваме центровете да се сдобият с още по-голяма самостоятелност и автономност, а не тя да им бъде отнемана напълно; което би било израз на вече широко наложилата се и приета тенденция към децентрализация в управлението на българската култура.

От тук нататък дискусията стана излишна, макар да имаше много желаещи да се изкажат - всички те подкрепиха и повториха аргументите на проф.Знеполски.

Защо обаче този наглед вътрешноведомствен проблем предизвика такова вълнение сред представителите на гражданското общество и има ли в крайна сметка приемственост в политиката на МК? Ще си позволя да припомня малко от историята на центровете, за да отговоря на тези въпроси.
Националните центрове по изкуствата (Национален център за театър, Национален център за музеи, галерии и изобразителни изкуства, Национален филмов център, Национален център за книгата и Национален център за музика и танц) към Министерство на културата се създават след оживени обществени дебати през 1991г. като организации с нестопанска цел в областта на културата. Създадени са като орган, чрез който държавата осъществява управленските си пълномощия в областта на отделните изкуства.
Първоначално те нямат статут на юридически лица, но имат за цел да създадат условия за децентрализация в системата на управление на изкуствата. Дългосрочната перспектива, която се залага в тях е да действат като отделна власт, а за държавата да остане само задължението да осигурява средствата, да защитават отделните сфери на изкуствата от произвола на политическите превратности и да им осигурят стабилна среда за функциониране, независимо от честите смени на кабинети, министри и политики през това преходно време.
Техният принцип на действие е замислен да бъде "на една ръка разстояние" от Министерството на културата. Този принцип означава, че "самото Министерство не трябва да бъде прекият продуцент на културата, а да я насърчава, да и предостави възможности, да я подпомага, да я протежира - други организации трябва да осъществяват културните дейности и да създават културните продукти./.../ ролята на Министерството не е да продуцира култура, а посредством таксите от лицензи и други подобни източници да акумулира ресурси, които да се преразпределят според приоритетите на културната политика". (Ландри)
Този тип организация не е българско изобретение; подобни центрове на високо управленско равнище съществуват в много европейски страни от дълго време. Моделът е заимстван най-вече от Франция, но такива структури съществуват и в Швеция, Италия, Холандия, Австрия и др.
Центровете получават статут на юридически лица с нестопанска цел няколко години по-късно с ПМС 139 от 1993г. където се посочва, че "Националните центрове са специализирани бюджетни звена с нестопанска цел в областта на културата и имат статут на юридически лица. Те са разпоредители на кредитите по изпълнението на бюджета". Центровете са регистрирани като организации с нестопанска цел в областта на културата по смисъла на ПМС 23 от 1991г. и са финансирани от бюджета.
Благодарение на този си статут Центровете започват да се превръщат в основни инструменти за провеждане на националната културна политика в своите области. Предметът им на дейност се определя като развитие и разпространение на отделните изкуства, финансиране на проекти в изкуствата, разпространение на информация, провеждане на форуми, фестивали, симпозиуми и др.
Дейността на Центровете се финансира предимно от държавния бюджет, но също така и от отчисления от съществуващи фондове, дарения, завещания, спонсорство и др. Предвижда се и създаването и на други фондове за стимулиране на изкуствата, каквито обаче не се създават.
Националните центрове по изкуствата, съгласно нормативните актове, с които са създадени и чрез които функционират са замислени като модерни институции, съответстваща на европейските организации в тази област, съобразени с новите условия на пазара и конкуренцията. Те позволяват възникването и развитието на различни видове организации в областта на изкуствата, както и разнообразни източници и методи за финансирането им. Прилагането на един нов модел на субсидиране на изкуството от страна на държавата - проектната субсидия, широко разпространена в САЩ и Западна Европа вече говори за промяна в управленското мислене и търсене на начин да се повиши ефективността от отпуснатите средства, независимо от това, че те обективно намаляват.
С ПМС 196 от 1996г обаче е отменена юридическата самостоятелност на Центровете по изкуствата и функцията им на разпределители по кредитите на бюджета. Това означава отмяна на принципа "на една ръка разстояние" и нова централизация на всички управленски функции в сферата на изкуствата от страна на държавата в лицето на МК. Формалният аргумент за тази стъпка назад е, че като разпределители на кредитите за държавните организации, центровете стават твърде зависими от прекия процес на изготвяне и реализиране на бюджета за съответните им дейности и това ги измества от първоначалната идея за функционирането им като автономно междинно звено между дейностите и политически отговорния орган за формирането на културната политика. Изтъква се също липсата на опит в работата със собствен бюджет. Логическата несъстоятелност на тези аргументи е очевидна: зависимостта се изтъква като основен проблем на Центровете, поради което тази зависимост е увеличена още повече чрез отнемането дори на относителната им самостоятелност. Същата несъстоятелност личи и в тазгодишните аргументи на МК.
Разделянето на функциите - МК като задаващ обща рамка на културната политика и Центровете като изпълнители на тази политика - е елиминирано; а това разделение, макар и съпътствано с трудности и проблеми и не винаги достатъчно ефективно се посочва от всички като една от най-перспективните инициативи, поемани от МК. Центровете все още се наричат самостоятелни, но тяхната самостоятелност е илюзорна, тъй като те нямат необходимата финансова свобода. Освен това съставът на контролиращите Центровете обществени съвети се определя от Министерството. Това дава възможност за злоупотреби и нарушаване на принципа за обективност. При това остава твърде неясна функцията на центровете, както и възможностите им да влияят върху процесите на реформа.
Правителството на Иван Костов е първото, което отделя специално внимание в своята Програма 2001 на културната политика. Отварянето на българската култура към европейската цивилизация при развиване на нейната собствена идентичност е определено като основна цел на българската културна политика. Един от основните принципи за регулиране на културната дейност е принципа на смесено регулиране - държавно, обществено и частно. Лост на културната политика стават Националните центрове по изкуства, чиято юридическа и финансова самостоятелност се възстановява през 1997г. и е в сила до 2006г.
И така има ли приемственост в българската културна политика? Изобщо - като че ли не съвсем. Но по отношение на културната политика на отделните партии - вече би могла да се установи една устойчива тенденция: щом социалисти дойдат на власт, центровете стават дирекции и загубват самостоятелността си. За мен като изследовател това е донякъде позитивен феномен, тъй като дава възможност за сравнително сигурно прогнозиране в областта на културните политики и културната администрация. Негативният привкус идва от факта, че последните събития в МК доказват, че все още не е решена основната дилема между централизация и децентрализация в управлението на културата в България. След толкова години реформи е и жалко и срамота...
Но с оглед на всичко изложено по-горе, както и с оглед на факта, че нито едно българско правителство след 1990 не е било преизбрано, оптимизма на проф.Знеполски изглежда някак съвсем закономерен. Авторът си позволява да се присъедини към този оптимизъм...