Coolpolitics каквито бих искал да ги видя

Владо Юруков

Coolpolitics не пожелаха да дойдат в България. Засега!?
Coolpolitics не публикуват информация за дейността си на друг език освен на холандски.
При това положение на известна замъгленост около дейността им, на само смътна представа за тях, на гадаене какво точно щяха да правят в София, сега ще се опитам да поразсъждавам какво се надявам, че Coolpolitics (не) е.
Моята най-добронамерена версия за Coolpolitics е следната. Тези млади хора изследват границите охраняващи дискурса на традиционната, на утвърдената политическа комуникация. Сякаш по Хабермас(1)., но е възможно и нечии други стъпки да следват - от малкото, което съм узнал се затруднявам да преценя точно.
Coolpolitics изглежда ги занимават начините за/на срещане на политиците с техните избиратели. Надявам се, младите холандци не раз/от-миват тези граници, а само ги пресичат. При това възможно най-легално, по всички (не)писани правила. Т.е. събитията на Coolpolitics не опитват никакъв вид подпъхване на политическото, не насърчават и по никакъв начин не толерират каквато и да е партийно-идеологическа контрабанда. Като например вариант на твърде разпространената такава скриваща се под маската на някаква битова-(псевдо-)обикновена симпатичност. Познатите изтъркани форми на подмяна са колкото подли, толкова и досадни. Много ми се иска да вярвам, че при холандците няма нищо повече от само сянка от реквизита на учебникарските PR-техники!

В подкрепа на горното ще си позволя поне една структурна, позиционна или просто организационна особеност.

Политикът идва на уреченото място и време не в някакво (не)произволно друго, а точно в амплоато си на политик. Няма престореност, има нарочност. Целта изобщо не е само, нито дори по-скоро да се покаже негово, иначе, винаги възможно човешко лице. Това е обратното на "нормалните" медийни практики, при които емблематична е фигурата на доброжелателния уж-папарак, т.е. на уж-издебването (всъщност на планираното, "нагласено" т.е. симулираното такова). При Coolpolitics-събитията интереса е двустранно афиширан. Не става дума за вид (повече или по-мако добре маскирано) слугуване, а за равнопоставеност. В случаите на "обичайните" медийни/PR техники имаме неспонтанност, едно користно приближаване_към политика(та). Медиите отиват при него-при политика (който иначе прави нея-политиката, но сега ще е друго), даже повече - те го заварват (не)подготвен. Той ги черпи с домашно вино или ракия, показва им кък се отглежда корнишон в шише, брадясал сече дърва на вилата или просто се събува "по пантофи" (както е в ТРУД-ната разлигавено-захаросана родна традиция). Струва ми се много важно и ще го отбележа още веднъж - не това е обаче подхода и акцента при Coolpolitics. Защото, ако беше, младите холандци всъщност не биха правили нищо по-различно от вече добре познатата и масово прилагана пропагандна техника plain folks(2) . Да видиш известен политик по дънки да потропва в ритъм на рок концерт, или по-характерното за балканския ни контекст - да кърши снага с лице разлято в блаженството на чалга-купон - това, струва ми се, вече не е изненада за никого. Все по-често ни се показва по време на и най-вече след победи в изборни кампании. Вярно, на други места, далеч от нас, има по-редки, по-изтънчени и далеч по-ефектни вариации на техниката plain folks. Те залагат на едни по-различни личностови ресурси, предполагат друг тип аудитория. Става дума за следното. Какво например би могло да стане, ако дадения политик може и иска да премине от привичното специфично пасивно към едно по-активно присъствие? Ако примерно реши да се направи на музикант? Сложността на изпълнението, но и ефикасността на посланието автоматично се качват едно ниво нагоре! Всички свирят за Клинтън-да-е-президент на всички - от класиката, през кънтрито та до Pearl Jam. Дотук нищо ново - старата, добре позната формула на трансфер на авторитет. Но ето го и развитието - даже Клинтън свири за себе си - на саксофон. Той (ще) е не само президент-на-всички (всякакви, които свирят в негова подкрепа), той е като тях, като всички. Ефектно и трогателно, още повече, че почти не му се получава, личи си съпротивата на инструмента. Някак изглежда автентично, почти спонтанно. А (все пак) не е.

Аз обаче имам усещането, че на проява на Coolpolitics, дори и най-добрия политик-музикант, няма да може да се измъкне толкова "тънко", да мине така "евтино". Никой няма да му позволи да сведе и да изчерпи само с такъв един фокус присъствието си. Шоуто може и да си го бива, но по стандартите на Coolpolitics събитието трябва поне да се опита да потърси и нещо повече - да маркира проблем, да го разгледа малко повече дискутирайки върху него, да потърси алтернативи на положението. Събирането трябва да има някакъв по-траен резултат, да зададе някаква смислена перспектива на действие. Или това мое очакване е май вече прекалено? Незнам! Coolpolitics не дойдоха в България.
Ще продължа мислите си нататък, било без или пък по повод на Coolpolitics.
Той, политикът, отива при тях (а не те - примерно да кажем Coolpolitics, при него) и ги заварва (той тях, не те - него; т.е. тях ги има преди и не заради него!) заедно с непроизволната им публика. Това безспорно е опит за (пре)обръщане на традицията. Но е малко за да твърдим, че Coolpolitics в някакъв смисъл употребяват политиците, вкарвайки ги в някакъв нов вид забавно-развлекателен жанр.

С други думи, много важно разграничение, което ще подчертая - Coolpolitics сякаш не искат да се занимават с политика в смисъла на правенето й (те не са идеолози и/или анализатори, нямат претенцията да бъдат PR и/или политически маркетинг). Тяхното усилие е в посока да дадат възможност за друг (нов?) неин показ. Последното, разбира се, никак не е малко или тривиално, и затова въпросът е как точно успяват да го правят?
Поканват политиката (нейни персонификации) на нетипични за нея места, с което повече или по-малко я притесняват изпитвайки границите й на поносимост към другостта. Има елемент на провокативност, но целта не е дискредитация на политическото изобщо. Да - политическото се тества. Но не за да бъде заклеймено и разрушено, а по-скоро за да стане по-пропускливо, да се снеме една степен на езотеричност т.е. да се опита негово отваряне отвътре-навън. Защо не - да се стигне до известно демитологизиране?
Подложен на такова (Coolpolitics-)екстремно натоварване политикът може да изпадне в състояние на ситуационна криза. Последното, освен, че може да се окаже забавно (но понеже е в добронамерена среда, с партниращи, а не саботиращи и/или компрометиращи медиатори, то никога не се превръща в дискредитиращо), възможно е да доведе и до позитивно разрешаване на кризата, от тук, до значително подобряване на перформативността, т.е. до повишаване ефективността в комуникацията политик(а)-аудитория.
Ще повторим нещо, което е важно и вече беше загатното. Въпреки че много често в събитията на Coolpolitics присъстват елементи от регистъра на забавно-развлекателното, те не са този вид показване. Те приличат по форма, но го надхвърлят по съдържание. Основната "вина" за това се носи от организаторите-"идеолози", но тя се споделя в немалка степен и от специфичната публика. Защото срещата на политиката с представители на някаква общност (субкултура?) т.е. с резултата от някаква селекция, винаги съдържа в себе си най-малко две посоки на развитие - към консенсус или към конфронтация. Което е точно противоположното на наложените образци на ток-шоута в целия им познат диапазон - от по-остро хапливите през по-умерените, добре балансираните до внимателно щадящите, пре-любезните и откровено услужливите манипулативни такива (обикнат инструмент на политико-партиен PR). Всички тези образци като правило не напускат терена на комерсиално развлекателното, поради което на съдържателно ниво комуникацията е винаги много по-близка до съгласието и адмирацията, а доколкото има противопоставяне то е по-скоро формално и симулативно (и/или манипулативно)(3).

При Coolpolitics е по-различно. Ако като действащо лице в техните събития е поканен например известен артист, той на свой ред не е нито за да се прави на политик - т.е. да подпъхва политическото в артистично-художественото като ползва авторитета на второто за целите на първото, нито само за да обслужи каузата/кампанията на дадения политик(4). Той е там за да бъде себе си т.е. да е както артист, така и гражданин т.е. потенциален избирател. Той е там свободен да сподели и срещне своите политически възгледи без притеснение от санкция заради вероятната им наивност и некомпетентност. Политическото мислене и говорене е разположено наред и наравно с другите възможни. Лишено от своята обичайна привилегированост, то се среща и конкурира с другите за вниманието на някаква селектирана аудитория. Тази среща е неформална (в максимално възможната степен, в която тя може да бъде удържана все още и като) и отговорна (а не лековата, в смисъл на безотговорна, развлекателна).
Сякаш всичко опира до намирането на добрия баланс, при който това събиране на иначе несъбираемото (несъпоставимото, несъизмеримото, несъвместимото) остава все още възможно и продуктивно. Взаимно изгодно!? Дали такова очакване е сериозно?
И за край, нещо отделно от всичко до тук или в най-пряка връзка с него, в контекстуалната рамка на голямата тема и все по-сериозен проблем засягащ фундамента на демократичното устройство (при това не само у нас, а и глобално) - продължаващата да набира електорална височина вълна на популизма - остава да тегне едно подозрение-въпрос. И той е именно следния: къде свършва cool-а на (politics) и откъде започва обикновения популизъм? Или все пак това са несъвместимости, защо не - противоположности? Иска ми се да вярвам в последното, освен всичко друго, и защото ми се струва толкова, толкова трудно.
--------------

1. За практиките на Coolpolitics (дори и при уговорката за беглото им, косвено и недетайлно познаване) не е невъзможно да се направят известни аналогии с предлагания от Хабермас добър модел на (взаимо)отношение между медийната и политическа власти, а именно - отношение на сътрудничество, но без конформизъм и съучастничество.
2. Една от най-разпространените пропагандни техники - т.нар. plain folks (престорване на обикновен, народен; простонароден) може да се дефинира примерно така. Говорителят, субектът на казването се опитва да представи своята интенция - било идея, поведение и т.н., като присъщи "на обикновените хора". Този специфичен вид призив е злоупотребно прилаган както в рекламната индустрия, така и на терена на политическото. Неговата най-изчистена и съкратена формула е "Аз съм съвсем като Вас, аз съм един от Вас. Ето защо Ви разбирам и харесвам, харесайте ме и Вие, доверете ми се! Изберете ме!"
3. Най-често, като правило, популярните водещи на ТВ ток-шоута не могат да си позволят лукса да имат ярко изразена позиция. Позицията е тежест, която навежда към публицистичност, която на свой ред изисква и натоварва. А развлечението е лекота и всепозволеност на движението - бързо и безотговорно сноване и смесване между сериозно и несериозно... Позицията винаги идва в повече, важен и достатъчен е само стилът.
4. По логиката на пропагандната техника известна като трансфер на авторитет.