Две икони и народ
Спортно-политически коментар

Лятото започна с избори. И с дъжд от голове във вратата на националния.
Извъртяха се три проучвателни мандата. Последният завърши като вариация на модния за сезона хит 3 в 1 - очаквано (не)добра комбинация. Междувременно преминаха горещниците и пороите. Още от Бодрияр знаем за американците - Anything goes! Така и при нас, но без удивителна накрая, а с многоточие.
Съзнанието е запазеното място, където си дават среща идеите. Едно светло и практично място, на моменти скучно и досадно. За него е широко разпространена следната заблуда: хората, когато са изправени пред важен избор се вслушват в споровете между идеите.
Съзнанието е тънка черупка. Под него е бурния океан на страстта. Той е който прави хората да живеят така както се получи - щастливо или не съвсем.
Днешният обикновен "среден"българин, живее в режим на програмирана неизвестност презапасен с безверие (или със суеверие, което е същото). СПОРТЪТ е един от малкото останали все още неизпразнени резервоари за така необходимото екзистенциално упование. Въпреки тежкото наследство, затлачен от веселяшки присъствия, този извор на нормален прилив на вдъхновение, естествена захранваща среда и незаменима (в мирно време) ковачница на герои продължава да изпълнява важната си компенсаторна функция.
Последното, разбира се, е отдавна известно. То е много важно. Затова Ви умолявам да го запомните - спортът (но не масовия - за лично удоволствие, а високия професионален, елитния) е един от най-важните механизми за удържане на сложния и крехък баланс в обществените дела. СПОРТЪТ е и ПОЛИТИКА. (Вярно е и обратното: ПОЛИТИКАТА е и СПОРТ.)
Нататък, вместо спорта по принцип и в цялост, ще говорим за футбола. Изобщо без всякакви доказателства ще приемем, че това е повече от оправдана субституция.
След последното лято, един дълго проточил се процес на тънко и сладостно-перверзно управление на разочарованието(травматичните пластове) на нивото на масовата представа, е на път да излезе от контрол. Опитните лаборанти на тихия фронт изпуснаха духа от бутилката (изтърваха стъкленицата с вероломния щам) и той заживя свой собствен живот.
Няма я вече (без)умната вяра "вЕрвайте ми!". На опразненото място, в рамките на глобална тенденция, нахлува сляпото харесване. То също няма нужда от много думи, също не обича (а всъщност не може) да обяснява. Остатъчен продукт на първото, негова напомпана сянка и пантомимически отпечатък, то се основава на свръхексплоатация ресурса на жеста и движението. Казано без заобикалки - единия прекрасен опорно-двигателен апарат. Без него във футбола си до никъде. Напоследък, оказва се, и в политиката.
През отминалия сезон идеята за нормална политика продължи да се отдалечава. Изглежда все по-компрометирана. Делегитимирана е.
Ситуацията (с няколко изключения) е дълбоко кризисна. И в спорта, и в политиката, народа се усеща все на страната на губещия. За всички е ясно, че нещата не вървят и трябват изкупителни жертви. На филмов език: по малко от "Момчето си отива", повечко от "Време за мъже".
За сега "момчето си отива". Но само едното. А и то, все пак, ни обеща пак да се върне.

Незнам дали Стоичков е Генералът на българския футбол или пък Бойко Борисов е новият модерен ляв на БГ политиката.
Знам, че обяснението на единия (... аз съм и ляв и десен. Щото и с двата крака играя. в.ТРУД, 12.05.2005; виж 1.) би свършило чудесна работа и се отнася в пълна степен и за другия. Знам още, че много се харесват, карат коли с буркани и имат много общи приятели. С единия от тях отдавна заформят слав(и)ната нападателна тройка на дрийм тийма на БГ политиката, такава каквато народа не би могъл да не иска да я види. Един съвременен иконостас за безверници...
В публичното ни пространство като цяло, и в частност в полето на техните тесни компетентности, присъствията на Генерала и това на Модерния ляв образуват успоредица от съвпадения (които на ниво видимости са повече от насърчителни за един сравнителен опит). Възможна ли е размяна (поради прекалена близост, препокриване?) между двамата? Или това е вид (словесна) игра от тип клопка.
Защото, не е ли вярно, че (както настояват поддръжниците му) играейки футбол Генералът направи много повече политика, отколкото с каквото и да било друго, което опита? И съответно, не беше ли Модерният ляв далеч по-решителен и дори компетентен в изказванията си за политическата ситуация, отколкото успяваше да е такъв в амплоато си на национален треньор.
Ревност ли е или е друг вид суета, но свалянето билборда на Азис и изхвърлянето на младока Валери Божинов много си приличат. Конкуриращо високият рейтинг на единия (хитроумно забелязан и от висш съдия) и многомилионната трансферна сума на другия са причини с истинска дълбочина. В реакциите си, и Модерния ляв и Генерала, се разкриха като мъжкари в ситуация на авторитаризъм в криза. Накърненото им самочувствие търси реванш срещу игривостта и пъстроцветието на артистично различното, срещу буйността на младостта. Това реактивно поведение се опитва да се маскира зад популистки обяснения за накърнени морални устои или липса на национално отговорен дух за победа. Раздразнението от гол задник на фона на паметника на Апостола е точно толкова (не)искрено колкото и това от разголената фотосесия с мокри гащета в басейна на фона на оправдано високо самочувствие (виж 2.).
Дали поне за малко да не сменим регистъра?
Единият е рекламно лице на банка, другият пък си има(ше) жена с банка. А иначе бе лице яко, но на кисело мляко.
И двамата са мъжки момчета, дори повече - мъжкари. Привързани към черните на цвят тениски и същия по цвят костюми. Двама стилни мъже в черно, и двамата особено силно недоволстват от други едни мъже в черно - съдиите. Единият от футболните такива, другия от тези облечени в тогата на справедливостта.
И двамата достигнаха върховете в полето на основната си компетентност.
Безспорно е, че както Модерният ляв е най-успелият и най-признат (вероятно и най-добър) БГ футболист, така и Генерала е, може би, най-известният и в този поне смисъл най-признат и успял БГ бодигард. Зад славата на единия са наредени няколко "обувки", топки, вкл. златната за най-добър футболист, бронзовите медали за 4-тото място от същата тази паметна 1994 г. Славата на другия пък дойде не от това, което той бе оставил зад себе си, а най-вече от това зад което е бил. Веднъж гръб на човека давал лице на страната ни повече от 3 десетилетия. После гръб на този, който олицетворява историята на българската корона (което значи и държавност) за повече от 5 десетилетия. Преди да бъде Генерал, той бе (тело)хранител на лицата на повече от 80 г. българска история... Реципрочно - модерният ляв е рекламно лице и неизменна част от над 80 г. история български футбол. А и не само на него (Христо Стоичков става посланик на ООН, заглавие на първа страница на в.ТРУД, 10.10.2005; виж 3).
И двамата получиха постовете си без да имат необходимата подготовка за това. Получиха ги с огромен кредит на доверие, заради други заслуги, нямащи (почти) нищо общо с предмета на дейност на новото им поприще.
На пръв поглед странна (но иначе лесно обяснима) е тази огромна медийна любов на която Модерния ляв и Генерала се радват. Въпреки не особено любезното си отношение към журналистите, и което е много по-важно - въпреки все по-забележителните си провали.
Но да кажем отново - харесването е магия, там разум много няма.
По твърде сходен начин двамата пропуснаха звездните си мигове на терена на новите си поприща.
През 2003, в зенита на рейтинговия си възход, след като разкри наличието на снимки разкриващи на свой ред наличието на срамна близост между висши политици и управленци и висши нива в организираната престъпност, Генерала си подаде оставката. Реагира обидено засегнат от острото посичане и неприкрито вземане на страна в спора му с хладнокръвния главен ковчежник. Съдията Симеон ІІ вдигна жълт картон на своя най-високорейтингов играч.
Ако Генерала бе проявил мъжеството, което мнозина му приписват. Ако се бе осмелил да продължи напред като доразвие словото в действие. Ако тогава беше излязъл от удобната двойнственост на най-рейтинговия политик не-политик... Независимо със или без своя политическа формация, той щеше да стане много повече от само най-успелия пожарникар-каратист-бодигард в политиката... Харесването щеше да се превърне в доверие, мнозина щяха да тръгнат след него.
В един следобед на късото шведско лято на 2005, при нелоша игра и все още нулев резултат, модерния ляв пропусна звезден миг в кариерата си на треньор. Ако само бе проявил мъжеството, което мнозина му приписват. Просто да се бе осмелил да продължи напред като подплати словесната си разлютеност срещу УЕФА-шефовете с оправдано радикално действие... Ако се бе осмелил да извади отбора от терена. Да произведе грандиозен скандал, който да нагази далеч отвъд териториите на чистия спорт, в по-дълбоки води. Там, където спортът престава да бъде само спорт и се превръща в политика. Модерният ляв щеше да стане зов за революция, пълен с болка и гняв авторитетен глас за промяна срещу натежалите от корупционни съмнения футболни бюрократи.
Но през 2003 единия, през 2005 другия, не предприеха нищо радикално не просто от страх или малодушие.
Те и двамата избраха да се задоволят с ролята на мрънкащи момчета, които все се връщат от средата на пътя, не посмявайки да тръгнат на истинска война.
Научени да преглъщат неловкостта от проявената непоследователност, разкайвайки се (лицемерно), давайки си вид, че се помиряват с врага те изглеждат все по-жалки. Но влизането им в този сценарий е доброволно. Те платиха висока цена неслучайно. Споразумяха се с врага си, но запазиха образа му. Той им трябваше непокътнат. Парадоксално, но само така, с негова помощ, призовавайки го и позовавайки се на него, те си запазиха възможността да продължат да прикриват некомпетентността си. Деперсонифицирайки злото, помествайки го в колективните тела на политиците и партиите по принцип, съответно футболната администрация и правилата на европейските и световни централи, Генерала и Модерния ляв си изградиха (привидно) непоклатимо алиби, изработиха си универсално оправдание.
Не разкъсаха връзката си с олигархията, напротив - споразумяха се с нея. Постигнаха взаимноизгодно сътрудничене. Стоичков роптаеше срещу Батето, бе в отбора на противниците му, но междувременно бе произведен в ранг треньор и внезапно (не)очаквано притихна. Развенчани в провалите си, но взаимно пазейки си гърбовете, днес двамата са в състояние на симбиоза. Гостоприемник им е българският футбол.
Същото стори и Борисов в плахия си опит да разбули мъглата около каналите за контрабанда на стоки и сресан с брилянтин популизъм.
Предстои поредното презареждане на мУтрицата.
Незнам дали Модерният ляв беше ГЕНЕРАЛна-та промяна, която българският футбол заслужаваше. Класира националния на почетното трето място, наказан е за четири мача.
Не съм сигурен, че точно Генералът е модерния ляв, от който българския политически живот се нуждае. Но знам, че за многобройните му привърженици, точно той е силното решение, което столицата очаква. За всички останали, едва ли точно София заслужава толкова силно, пардон, силово решение.
Две икони и един народ.
Или по-скоро иконата е една? Народите са два.

Бележки:
1) В интервю във в.ТРУД от 12.05.2005 озаглавено "Георги Първанов е идеалният президент" на въпрос Казват, че сте по-скоро десен във възгледите си? модерният ляв отговаря Не, аз съм и ляв и десен. Щото и с двата крака играя.
И още един цитат: "Леваците са много в нашия живот.... Това, че съм приятел с Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Желю Желев, Георги Първанов, Бойко Борисов, Мирослав Севлиевски, това че уважавам останалите политици, от мен нищо не зависи..... Моята политика е на стадиона. Моята политика е да науча моите футболисти да печелят всеки мач."
2) Един "бидон", който смая Лече миналата година. Валери Божинов впечатли толкова много, колкото и Дучето през 1929 г., журналистът Стефано Прицио във фенсайта Fiorentina.it.
3) От първа страница на броя си от 10.10.2005 в.ТРУД съобщава с големи букви: Христо Стоичков става посланик на ООН. "Христо Стоичков ще бъде провъзгласен за посланик на ООН на 2 ноември в Ню Йорк". По ирония на съдбата, или поради съвпадение, но това е само броени часове преди балотажа в битката за София на 5 ноември.