....Давид започва да ме спира, да ми покажел някакви неща. "Ето, кученце, кученце, то е малко - Джаф, джаф, аз го водя. Внимавай от кученцето, внимавай да не те захапе." С тоя и други номерца /наистина много добър мим е/ все се мъчи да ме доближи. Но аз слухтя, не бива да ме приближава щот с тоя нож... А срещу човек с нож никога не съм се бил. Разлигавено му казвам "Стига бе". На една пресечка Давид нарочно ме спира. "Гледай тука, тука" ми настоява и аз наистина се взирам. Фокус - Мокус - Гррррръм, някакъв моторист на състезателен мотор изтрещява, стартирал току до нас, малко встрани от кръговете на ръцете на Давид и се изгубва в мрачината. "Видя ли сега, видя ли, какво ще кажеш" - хвалоти се Давид и тъкмо подпомогнат от тая негова простоватост все пак си мисля "Ми той - мотористът сигурно е бил тука, а тоя просто вниманието ми е отвлякъл." Ставам все по свеж, па макар да е вече сивкаво, като на зазоряване, без Луната, може би към 4 - 5. Улиците пустинни нямат край. Ето ни вече определено в нашия квартал. Давид е унил. Аз се съмнявам в неговата ориентация. Но той твърди, че е добър "Видя ли, че минахме тунела" - явно като ме е превел по най-тъпият път, който е успял да запомни избива нещо комплекси, че досега все трябваше да го оправям с картата и координатите като един съвършен Тимуровец. Пак май нещо за бой сякаш дудне, но приглушено и не го чувам. Още казва "Не ти ли се стори много шизофренно, а, много шизофренно." Нещо от рода "Такъв съм си аз" Но аз съм ама съвсем добре. /Така веднъж след зверско напушване с Миленчето на една нова година, така да се каже до краен откат пред сгромолясване, напълно се бяхме оправили в таксито на път за вкъщи, за да кукаме леко на сутринта пред събралите се родители на гости/ Само внимавам рязко да не се обърне евентуално с нож в ръка. "Тоя нож и пътят към вкъщи - само те те спасяват, дяволе джуджевиден, от един хубав пердах!!!" - лютя се аз, но на ум, както винаги, крайно миролюбив, по-скоро смел мазохист, отколкото страхливец. Както винаги, изчаквам до зуко, за да видя какво ще стане и дали ще се стигне до бой, какъвто рядко ми идва. Нещо се мотаме из бедняшкия квартал "ала Ючбунар" безкрайно. Ама няма ли да има край да се въртиме из тоя лабиринт, ама няма ли да се зазори това от сума ти време сивкаво небе. Ами ако тоя идиот е пленил зората като в една приказка в три серии от Педя Човек Лакът Брада, и вкаменил гражданите - пак се втелявам. Все пак външно бодрея, говорейки крайно миролюбиво и напевно както обичам да дразня от малък агресивни батковци, умствайки, в случая за предзазоряването като любимо мое време за ободрителни разходки след купон, което си е истината. Бодър съм в свежината на пощипващата сивкавина. Ама пак не се зазорява, и ето пак из некакви улички се въртим, и жива душа нема и отново съм нащрек щото тия безлюдни кюшета със стари трошки по тях са последна възможност за Давид, ако ще се случва нещо по-така.
Ето я улицата ни и входа. Влизаме, Давид примерно си ляга, а аз го прескачам на два пъти, за да си изровя отвътре стария китайски спален чувал от времето на майка ми и баща ми, в чиято чест всъщност се оказва, съм държал да се прибера и съвсем ненапразно пред вид нощния мраз. Полягвам на диванчето на двора. Лампата се загасва. Сбогом, дявол! Бързо към метрото по главната улица на тоя подтискаш мизерен квартал, още по-подтискаш с това мръсно гадно зазоряване. Долу в метрото - народ. 40 минути без метро. Тълпата от чакащи генерира напрежения, по тунелите ехти и съска, женски глас периодично обявава за закъснение. Пак почвам да изперквам. Ето на, бавят изродите зората, скарали се на Фют, че се е провалил, и метрото задържат - нали все пак тук мяза на подстъп към Долната Земя. Фюуу, Шшштт, метрото най-сетне. Психопатски се возя, после пак и вече съм на подземната автобусна крайна спирка за извън Мадрид. Айде към дотогавашното ми селско общежитие. Слизам по-рано, в някакво поле покрай сливане на две реки - резерват с пътека с дървен парапет за екотуристите, както ме уверяват разни надписи. Опитен в бивакуванията, откривам сред блатната земя закътано място и лягам да поспя в лоното на някаква върба. Непрекъснато съм нащрек от появяването на Фют, защото Фют се явява отново в "Ян Бибиян на Луната". Ще се появи с едно "Пук", ще ми се усмихне като едно мини интимно второ пришествие, па ще се засмее и върви се оправяй. Почти го виждам от умора и изперкалост. След час сън бягам през полето, на рейса и у Радой се натрисам. Къпя се дълго и пера да отмия всякаква нечистотия. С Радой сме на досадна разходка с негови проектогаджета. Гълтам антибиотик, вследствие на което се напивам чудовищно от две големи наливни бири, отключено и от хашиша, който предложих на Радой и милата бразилка, поради настояванията и укорите на която тоя идиот, както обичаше да казва за него приятелчето Кирчо, все пак не ме изхвърли като мръсен чувал, а ме прие с крайно неудоволствие у тях за една вечер. Там оставих сакът си, а върху него, подарената ми картинка, за да не я видя никога вече, явно защото Радой я беше затрил... После бивакувах чудесно на една хълмиста морава до Факултета по Биология на Университета Комплутенсе в Университетския град, в един подобен на БАН ландшафт, поейки се в кенефите и почерпвайки се от хашиша на студентите по фоайетата....
А сега относно Истината за случилото се. Излишно е да казвам, че тоя Давид владее съзнанието ми с месеци в Испания и откак се върнах. Например вървя си аз нахашишен из Мадридски улици, с чувството за клади, опустошаващи мозъка ми и като се сещам ненадейно за него, го плюя сочно право в лицето, като че изникнало на педя от носа ми. Псувам го яко. Планувам как ще го срещна случайно, хубаво ще го напердаша и ще го хвърля в някой контейнер за боклук. Но въпреки това се връщам всеки път назад по улиците, които, осъзнавам, ме водят към "Тирсо де Молина". Веднъж се разхождам из едни пусти лабиринти - древни пешеходни улици на най-стария Мадрид и чат-пат пикая по ъглите, давайки извор на река, която наблюдавам с интерес докъде ли ще протече. /Цели големи 12 крачки!/ И Хоп, на един площад - насядали дружина пънкари, като моите хора. Не са те - установявам приближавайки, но най-личният наистина е досущ като Тими, с огромен гребен и със същия рязък дрезгав глас на Кумчо Вълчо, само дето е без безопасните по лицето си. Викат ми "Сядай при нас". Още не седнал, гледам в краката му крехко същество с клюмнала глава украсена с изрусен гребен. Мисля си - Това е Давид и в мига, когато съществото си вдига главата, се готвя да видя давидовото лице, изпълнен внезапно с нежен, като педерастки трепет да го зърна, да си се усмихнем. Оказва се момиче, и то истинска източена манекенка. Такъв съм си аз, сякаш на моменти нещо леко педерастки ли, ужасно лабав ли, хептен негневлив лице в лице с омерзителите ми. Черпят ме хората хашиш и аз, потривайки ръце, думам "Аз само малко дърпам", и така изсецквам, че пагубно им догарям цигарката. Единият почва да мрънка "Какво ще пуша аз сега?" а другият ме защитава, като го успокоява и се шегува с моето малко, като не след дълго си сменят ролите. - Такива са те испанските пънкари - прокъсани и мърляви по хипарски и безкрайно мили и възпитани като всички испанци - чак не е за вярване. Само момичето-манекенка е в безупречно-нескъсана пънкарско-рокерска кожена униформа, достойна за модно дефиле. Лашка се от скут в скут уж крайно надрусана, за да й се карат, а накрая премрежва дългите изкуствени лилави ресници на коленете на Кум Вълчан. Преиграва амбицарката колежанка си мисля докато убеждавам Кум Вълчан как си е лика-прилика с Тими, а той вика "С Тими ли бе" и се зачудва. Измуфтвам за тях цигари от едни охолно-тъпи туристи и им разказвам как с колумбийчето сме били в пънкарската къща. Да, единият от тях май със сигурност е същият тревоман с обикновена прическа. Даже ме пита "Ти къде се изгуби?" Излъгвам "В Барселона, обадиха ми се спешно", но на въпроса какво се е случило после с Давид, нещо май премълча. Дали пък нещо странно не се случило?
Както и да е. Та Давид не спира да ме плаши. Дали не е котето Котраг - Пушко със срязана опашка, което си взехме с Миленчето от двора или по-скоро то ни намери мяукайки. Или Пушко е просто негов агент, в който Давид прониква чрез някой магически сеанс и ми указва въздействие с поглед. Не, не, глупости, ти, Пушко мой, си драконче - пазител от зли духове. Или пък редовно се каня да го срещна пред нас, на Графа, когато излизам да си купя пиле. И прочие и прочие. Но сега за Истината...
Разбира се, преживявам и разказвам случая много пъти и всеки път подреждам нещата, осветени от неочаквани ъгли. Дявол ли е Давид - Дяволчето Фют или просто психопат и манипулатор. Сходни трикове изпитах на гърба си до погнусяване от дъртия педераст Емилио от Албергето. С невероятен приятелски чар и някаква дума на български, с която ме заблуди по земляшки /майче беше - `Тихо` - със съответния жест/, ме вербува и намери работа за двамата, която можеше да свърши и сам - а именно три дена да лепим театрални афиши. През това време Емилио ми влизаше подкожно, рязко сменяйки тактики от разнообразния си репертоар. На очарование, на най-сърдечно приятелство, на готин хумор, на благородни приказки, и най-вече от един момент нататък - на изпросване на комплименти, преминаващи в гадни свалки и секс закачки + бащинско поведение, отключващи отдавна забравените ми рефлекси на синче, на секс крънкания, които след като му се накрещявах, заменяше със сцени на поправяне и сърцераздирателно изповедно мрънкане, за да го теша, седнали на някоя пейка, а на следния ден пак, за да излезне разочарован в очакванията си, щом пак му се накарвах. То в началото голям симпатяга ми се стори тоя леко индиански Бай Ганя инженер, ама на края ме зашашка отвсякъде. По едно време така ме обсеби, че си помислих "Дали пък тоя дърт гей Емилио не е бащицата на колумбийчето Давид, дошел, за да ме оплени както трябва че да си отмъсти за честта на синчето?"
Всъщност Емилио беше от Венесуела, като Давид показваше снимки на боготворената от него майка и на многобройни братя и сестри, както и на забравилият ги баща коцкар. Беше и велик измамник. С жена си по семейному другарували с друго семейство, за да въртят двамата мъже-гейове любов. После в Испания стъпвал на крака като гей-държанка на някакъв богат стар сеньор. Сега учеше за монах, за да го приемат в някакъв мадридски манастир. Както и при Давид, разбирах някои нещица /както и чувах признанията му, че бил "Много лош човек" щом го жегвах, че е "Прокълнат"/ на ден по лъжичка. Емилио искаше от мен същото като Давид: - да станем приятели, да си наемем квартира, да си търсим обща работа, но тук идеше явно въпрос не за споделяне на парите и рисковете, а на гъза ми, като спонсорирана манекенка, а аз мислено се събуждах някоя сутрин в тая наша квартира с овързани ръце и крака току до радостните му хихикания. С това свое изкуство на зрял манипулатор ме погнуси централно, но след като бързо си прибрах парите от афишите, се отлепих. Емилио бързо ми се размина от съзнанийцето за разлика от Давид.
Ама явно сред тия хора латиноамериканците виреят професионални измамници Леонсиовци - нещо като национален спорт им е във факултета на Уличния Университет. Като се върнах, вече погледнах със съвсем друго око на латино-сериалите като нещо бая истинско за ония ширини. Както и за незавидната участ на хубавите момичета и жени въобще, както и на темата за дявола в старинната живопис в частност и прочие...
Сега за Давид, познат и като Фют. Освен професионал младша възраст, той разбира се е от тоя тип простовати типчета, с които съм се сблъсквал в детството. Арогантни и озлобено-надъхани са ми се нахвърляли като на плячка /плах и строго възпитаван/, избиваше ги на бой под предлог от рода на "Що са ти толкоз дълги миглите?" Не успях да се сбия с едно такова селяндурче "Пумата" на пионерския лагер в Зелин - ІV клас, ама като подготвак в Испанската здраво сгазих един "Миньора". Давид е и от тоя тип срещани комплексарчета, които ти се умилкват с може би искрена възхита, търсейки изгода или очарование от партията с набелязания като "силен" в един момент задължително, за да ти се сложат грубо, грубо и съвсем ненадейно. Радваше ми се Давид, ама бързо почна да ме надцаква - "Ама ти що не го преби?", "С колко жени си спал?", "Ей сега да видим дали ще те ковна както индианче - мечока Голиат", "Ама какъв си такъв еснаф, а се пишеш интелигент" и "Ей сегичка ми падна ти и ще те обера, мушна или насера от страх" - изведнъж ми се показа в целият си блясък. Разбира се Давид, съдейки по старшата категория на Емилио, много ме `хранеше`, опипваше, играеше, като плановик към инвестиция, намирайки общите неща и прокарвайки целите си. Но Давид съвсем действително очароваше с безкрайно богатия свой свят на вдъхновен революционер, идеалист и бунтар, крадец, Казанова, мечтател, магьосник, палячо - шарлатанин, по един такъв идеално-детински за момчешкото квартално Джиткане, какъвто отдавна не бях Джиткал Начин. И с такъв готин недостижим, шизофренен блясък на специализант безумец.
Разбира се в дъното на произшествийцето, освен моят характер изписал на челото ми "Будала" както и някаква бездънна инфантилност, е и крайната ми лакомост за приключения... Да се докарам до състояние на заклан в ръцете на непознат, не е много умно. При това го знам от тревоманските си подвизи... че човек нетрениран редовно и вродено параноичен като мене трябва да е доста придирчив с кого точно да се напуши зверски. Фют или не, но преживяващ се за такъв, Давид ме тресна отвсякъде, точно когато бях напълно разтворен и вибриращ, както казва Миленка, във фаза на неконтролируемо изтичане във Вселената, когато е хубаво да се привържеш към нещо и да се вглъбиш в себе си. Такива случай назоваваме "Тревомански травматичен отпечатък". На сдобиване с един такъв даже ми просветна, че здраво си обменяме с компаньоните всякакви развързани в нас или вилнеещи из околността гадни духове... И най-важното - Фют ме тресна възможно най-неочаквано. Защото тоя Давид, преди да го видя като Фют, покрай нещицата, които трябваше да ми просветнат рано-рано, наистина или манипулативно, беше за мен страхотен приятелски кадър.
Разбира се, тая изненада ми дойде ужасно и защото много дълбоко преживявам предателствата, които, вярвам, разпознавам, за да не ги допускам към никого. Та - вярата ми в приятелството, в Човека и тинтири-минтири. Но ако се дири Истината за случилото се, трябва да бъда честен докрай…
Защото самият аз бях дълбоко нечестен към Давид, защото му се радвах и му давах път напред, без нито веднъж да го скастря, защото не ми се искаше да задълбая в долавяното очевидно противоречие на нашите външно уж сходни позиции. Ето че момчето Давид е дошло с целият си багаж в Мадрид, за да оцелее, според както е оцелявал и на каквото се е научил На Родину. А аз - маминият, да сондирам обстановката за възможности и при неудача, - хоп, да се завърна при доброто си възпитание. Макар и аз да имам рефлекси на оцеляване, защото ако нещо не особено важно ми липсва, - например трева, а някой до мен има, веднага озверявам. Та аз бях същи лицемерен колонизатор спрямо това момче, просто един човек, отишъл да се понаприключенства, да, с етика превъзнесена, която обаче по-скоро отвеждаше към състоянието ми на гаден естетически турист.
А Давид е много умен и чувствителен и всичко разбира. В един момент е разбрал в цялата загадъчна сложност на своя си начин. Защото момчето по-скоро не е търсело донор, ами "боен другар", ама не каквито аз съм търсел и съм имал - тип "Нирвана-колежанче" или в по-честия случай, някой с когото да умстваме, според предначертани общи полета, а истински боец - с когото да граби и да споделя. Инвестирал е той в мен, но и искрено се е разочаровал от измамата, която съм му спретнал, защото при мен търпението и баламурщината са едно тактическо оръжие на прикриване, на заобикаляне и отлагане, при което не спирам да оценявам от близо - в един момент за да срежа вътрешно, или ако приема - скоро, пак потайно да преодолея. Ударило е на камък момчето - Да, все пак голям егоист и самолюбец - измамник, вероятно намиращ бойните си другари от сърце и също толкоз от сърце непрестанно надмамващ се с тях като съдостоен към съдостойни, докато в това надцакване се види кой е по-силният и кой се е оказал донорът.
За жалост на баято ми идеали ми иде да призная, че прехваленото мъжко приятелство в края на краищата е нещо като временно приета симбиоза, която покрай всичко друго, винаги отвежда до състоянието да се наложиш като силен хищник-единак, да властваш в препотвърждаването си, да си ти, защото ако не се харесваш неимоверно над всичко и всички или ще се разпаднеш, загубил основания... или ще станеш християнин в Христос, или трябва да си споделено влюбен. /Но тук темата ще отведе другаде./ Просто стратегиите ни с Давид били различни.
Ударът, що ми нанесе под формата на среща с Дявола, било то и Фют, е в резултат на този наш опит за симбиоза в надцакването. Опит, в който загубих и победих в естествения му финиш - Свръх - Шок /в случая най-гнусен, но и интересен, и най-вече "Слава на Тебе Господи!"/ - което е и подстъпът на едно по-сериозно явяване на Истината. И все пак, ако можеше да не бъде толкова болезнено гнусното му вкарване… или ако пък работата все пак беше толкова успокоително-проста. Абе май казваха, че всяко нещо и особено Истината, си имали цена. Нали инак все пак нямаше да мога да разкажа нещичко, поне за мен напълно необичайно, а именно - за мен и Фют или относно Въпроса за Истината и за случилото ни се в Мадрид.

(2004-2005г.)